draski

денят, в който реши да си тръгнеш страхливи малки стъпчици в снега към твоя свят изтъкан от решения, винаги верни, винаги правилни; ще те съдят очите ми, които сънуваш, ще се забиват ноктите ми в гърба ти, хладна пот по чаршафите ти попива и те гонят хрътките ми озверели и гладни през снега, през пустините  и бягаш, и бягаш, задъхваш, прегъваш коленете си безсилно, докосваш земята, в която лежа усмихната и се молиш това да не е спомен в бъдеще време

отидох откъдето няма връщане и тръгнах да се връщам,  не вярвам в невъзможните неща,  докато не пробвам да ги имам, докато не ги сънувам,  докато не ги намеря в гардероба си,  докато не стигнем с тях до края  и не се завърнем -  аз възможна само за себе си, те невъзможни за всички вас

думите не могат да обичат, вкаменявам тишината ти, събуждам се и пия самота, закусвам страх, от тихите стъпки на времето, което върви към края си; думите ти не ме обичат вече, не треперят във въздуха, заличавам звука на гласа ти от всички спомени, измислици, въпроси, книги; едва се мярка лицето ти пред мен и аз не го познавам

изпаряват се като мъгли тези наши вечери и думи каквито са били преди ще се повторят ли мълчим не знам коя съм, кой си ти не знам, търкаля времето с изкривените си пръсти спомените и ги стапя не знам дали е останало още от онова, което исках да ти дам, ако го откриеш - върни ми го.

   Но ето ни пак,                       изпивам горчивата чаша, предай ме триста пъти в Гат Шманим, за кисело вино и шепа маслини вгради ме в моста на Дрина, ще свидетелствам за историята, нетленна като камък, върни ме, в самото начало, където  започваше всичко от кал, по образ и подобие,  ден шести в Градината, земя и небе, нощ и ден, зверове ти и аз, безоки и голи,  невинно жесток-и... и ето ни - вкопчени, ужасени, ядем ябълки, пием вода, все същото подло мълчание твое, все същата моя самота.

не питаш какво е останало от любовта ми, късчета надежда, разпилени по вятъра, тънки нишки превръщащи раздялата в пуловер, който ще обличам през зимата  на нашето мълчание, увеличава се тишината, подобна на тътен от приближаващата болка и разрухата на света, който познаваме извън нас и вътре - недостиг на думи, само ръцете ми нощем се протягат към теб с изгризани нокти до кръв и те молят, върни ме при себе си, дай ми име и глас, затрупай пътя на страховете ми с камъни, спаси ме,  за да има кой да ти казва обичам те,  когато угасне и последната светлинка,  която приличаше на дом.

любовта ти  като бодлива тел около дърво  омотана около мен се забива ръждива и остра, болезнено впита в плътта ми с години кората пробива, с години зловещите възли късат, навлизат навътре и тровят, но дървото лекува, приема, обгръща, обвива и скрива бодливата тел, поглъща острите шипове, приема ръждата и болката, от корените до листата  и я превръща в живот, на обич я прави